Първите дни на студентството, 2008. Седим на лекция с един колега Ангел и слушаме някаква осторожна мъка. Викам му: „Ангелеее, не мога.“ Тогава той каза нещо, което ще помня цял живот. Ангел каза: „Ми аре да си ходим“.

БУУУУУУУУМ, БИЧЕС, ЙОР ФАДЪР Е ПИЯН, ЩЕ ВИ КУПИ ТРАКТЪР!!!

Можем… можем… можем да си тръгнем, заекнах с треперещ глас и солено в устата от сълзи и сополи. „Ми да.“ Ей с такива очи го погледнах (О)(О)! Та от тогава – барчета, вече 10 години. (10 години? Ба, много бе, Ангеле!) Има едно място в парка Заимов – Кестена, то е кафе, но всяко кафе става на кръчма, ако влезеш с правилната нагласа и контингент. Вечерта преди рождения ми ден седим двамата и му казвам „Ангеле, сега като мине 24:00 часа, ще почерпя всички тука по едно пиене“. Става 11 и нещо, вътре има всякакви хора – баби, млдежи, чичовци, бездомник. Викам си Уха! Става 12 без 10 и за 5 минути всичко си тръгнаха, като флашмоб. Каква несгода, каква неудача.

По-късно през годините това се изврати в нещо друго. Когато излизаме некъде да пием и някой доведе хора, които не ме познават, минеше ли полунощ им казвах, че имам рожден ден и ги черпех шотове блъди мери. Не руски закуски, не сме пезанти. Много, много важно беше да се консултирам точно в този момент Слънцето в кой астрален знак се намира, защото ще питат. Но веднъж убедят ли се, че имам рожден ден, ей веселие!

В началото баровете си бяха курорти. Влизаш – то музика, то светлини, то джънгър, хора, свобода, весело. Или въобще каквото и да е вътре, си беше весело. Играех билярд до 4 сутринта в БСД, докато от уредбата пържи някакъв рок най-вероятно от диск намерен в локва до затвора. И винаги беше един и същ диск – Бон Джоуви, Гънс, Аеросмит, Ейси диси, такива момчета. Веднъж счупих щека, мен ме счупваха на дартс, хубави времена.

Имаше места, които бяха известни с добрата музика, Габата например. Следвахме ги в last.fm. В Дорис парти лебедът Денди пускаше френски шансони и танцуваше с чаша вино и кучето си Хинин (Хинин, защото е японски хин, нали, и от там – Хинин). Веднъж бяхме на нещо като детска вечер в Mixtape, на която свиреха училищни групи. Супер яко – ученици, родители и ние. Но нали имат вечерен час и в 10 без 10, когато трябваше да се приключва вече, един от барманите пусна темата на Лека нощ деца. Умрях.

Помня и стария Петък на „Левски“ до Спортната палата. Като бях малък до кафето на квартала, където се събираха чичковците след работа да си хортуват, чичо Пепи имаше гараж. Често след работа той отваряше гаража си, чичковците купуваха разни шишета и меса, палеше се една квадратна скаричка, която наричаха „мангал“, никой не отиваше в кафето, а съдържателите му гледаха гаража до тях и се мусеха и цупеха. Та сигурно така са гледали и от Спортната палата бара до тях. Имаше втори кенеф вляво, където приятелите ми се чукаха (понякога любовта е точно под носа ни, приятели). Сещате ли се – близкият, който всички подминаваха, зад диджея. Като чакаш даже можеше да му гледаш светещите неща там, пултовете и т.н, което за 19-годишен си беше интересно. Имаше един плакат пред другата тоалетна, забравил съм вече какво имаше на него, някакви секс пози май бяха. Колко четене отнесе! Не знам къде е сега, трябва да ги питам… Веднъж Пятница свириха. „Пятница“ на руски означава „петък“, а събитието беше в ден петък и в бар Петък! Инсепшан.

Сега, 10 лета по-късно, си е същия купон, ама не излизаме толкова и пиенето не ни лови по същия начин. Някои се развиха дали с ново място, дали с втори кенеф (а на някои Общината им ги направи в градинката отпред). Други затвориха – като Криси в една пресечка на Алабин, където се събираха само глухонеми хора и ние. Веднъж, за да ми покаже умела хварка, този невнимателен Криси ме удари в топките жестоко. Единствената по-голяма болка, която съм изпитвал там, от болката след авторските му шотове. И единствената неприятна болка.

В понеделник пих безалкохолна бира с приятели и други хора в Ронг бар и чичо Любо, чест и всеотдаен съучастник в рожденденските суарета, разказа на един немец за тях. Бях на милимунди да имам рожден ден пак, но съм загубил желание. Казах им, че съм лъв при положение, че вече са девите. За малко да се изложа, ама и те не следят. Отпуснато е нещо положението. Но пак баровете са пълни, има надежда за тези деца. Даже в бара до Стъкления на Кристал започнаха да идват хора. Не, наистина…

Сега има повече участия. Във Флай случайно попаднахме на спорадична комедийна вечер. Особено неуспешна, но все пак част от вниманието към лайв изпълненията. В Гарвана и гюлето на някакво четене на разкази (предпочитам Криси да ме удря в топките пред всякакви такива четения, но чете приятел, същият, с когото бяхме по-горе на чалга). Човекът, които беше там като модератор, постоянно ни караше да мълчим по време на четенията. Не, човек, намери някой да пише интересно и тогава ще мълчим. Иначе евала за снукър масата.

10 години са нищо, в Англия има кръчми на по 300 – Стария кефал, Кривия чайник, Жилавата хрътка, ей такива са им имената. Малко като китайските ресторанти – имат си шаблон. Имах приятел, който като отидем на китайски ресторант, винаги питаше „А вие какъв дракон сте“. Но имената имат значение само за осмокласниците, дето от две седмици ходят на уроци по китара и ще правят група. Баровете са нашите паметници. Или безпаметници…

Където сме текли, пак ще се стичаме.