„Деца, не стойте на течение“ – казала всяка баба на всички внучета и всички внучета не я послушали. Едно си направило ветрогенератор, друго настинало и умряло.

Един вятър, различен прочит.

Гимназията

Докато бях в гимназията, баба ми все ми казваше да не слушам комерс и аз много добре я разбирах какво ми говори. Баба ми беше средата, която знаеше по-добре от мен, а понеже аз нищо не знаех, доверявах ѝ се. Това не ми пречеше да танцувам чуден кючек по ученически купони и да си въобразявам, че Фред Дърст е дълбокомислен алтърнатив изпълнител, който ме разбира. „Комерсът е тъъъп“ казваше гласът в главата ми и аз го повтарях. Ставаше въпрос за музика, разбира се. Музиката, освен да звучи добре, изпълняваше и сложна социална функция. Например ако момичето, което обичах за цял живот по това време, имаше скрит от родителите ѝ дред в косата си, правех си компилация с реге музика и в междучасието пушех цигари с нейните приятели. Заради Led Zeppelin си говорих с баща ми за музика, а и изобщо за нещо. И онова „Аааааааааааааа ааааа“, в което той се заклеваше, започнах да го чувам едва като тръгнех да губя почва под краката си в следствие на цигара. Фреди Меркюри и Баоуийха бяха моята пееща майка в кухнята, хола, навсякъде.  Еvanescence ме закопаваха от мъка и чувства и звучаха съвсем наред в един плейлист с Тиесто и Пинк Флойд. Ай кент си, ай кент си, айм гоун нума нума ей. Все още безформен, обикалях хаоса на хормоните със слушалки в ушите и оформях представата си, че съм уникален човек. „Комерс“ беше неопределимото лошо, до което докоснех ли се, моментално губех 10 точки готиност.

Малко преди това

Точно преди да ми порасне чудесната липса на вкус от гимназиалния период, май изобщо не ми пукаше дали имам вкус. Обичах спайс гърлс. Като бях на 7-8, с гърди събирах куршумите на вражеските тъпи фенове на бекстрийт бойс, както и всички миришещи листчета, стикери и плакати, до които можех да се докопам. Давах парите на нашите на Бейби Спайс, Пош Спайс, черната, Спорти спайс и Джинджър спайс. Любима ми беше Виктория Бекъм и тя беше причината после да харесвам Манчестър Юнайтед. Но това е друга история. Музиката тогава бяха просто звуци, които или ми харесваха или не. В нея не търсех смисъл, не търсех себе си, просто си танцувах и си пеех. И това май е чудесен пример за това, че децата ги разбират нещата, още преди да са ги научили. Преди да разберат, че парите имат значение, парите нямат значение.

За мейнстрийма, ъндърграунда и всичко на света

Когато станах малко по-малко сноб, брадата ми стана по-гъста и имах достатъчно натрупвания, че да различа кога в музиката, освен труд (защото дори по Платонично на Стратия едни хора са хабили калории), има и талант. Кога някой не просто казва едни неща, ами има да каже нещо. Кога от струните на китарата са се плъзгали струйки кръв и са капели по пода на някой гараж. Кога пианистът не е имал детство, за да стане безсмъртен после. И така, пораснах. Покрай всички липсващи блага на стареенето се оказа, че в живота на човек има сметки. И не само сметки, има една жажда за нормален живот, за все по-добър живот и така до безкрайност. На тази естествена нужда се крепи прогресът изобщо. Разбира се, искаше ми се да изкарвам милиони долари от стихотворенията, които пишех тогава, но суровата реалност ме беше изтипосала до фреш машина. Продавах и сандвичи. И пишех. Ходех по четения в едни мазета, защото исках да прочета нещата, които пишех, на хора. Разбира се, бях си избрал жанр, който още тогава беше сам по себе си ъндърграунд. Кой чете поезия изобщо, особено при наличието на рап? Та, заврян в дупката на своето, търсейки чуждото, бачкайки за около 3 лева на час, много добре знаех, че парите нямат общо с изкуството ми, но че имат общо с живота изобщо. И чак тогава, бях на 18-19, разбрах, че да изкарваш пари от нещото, в което си добър и обичаш, е супер. Че е цел, а не нещо от което трябва да бягаш, за да запазиш автентичността си.

Разбира се, трудна работа е или неизбежна, ако си Майкъл Джексън. В този ред на мисли, ъндърграундът е удобно оправдание на безинтересни артисти, а мейнстриймът – съдба на истински талантливите. Изкуството е особена територия. То идва отвътре и много му личи, когато идва от нечие друго вътре. То прощава на истински големите, когато забогатеят и започнат да продават листчета и да снимат клипове с Лилана, защото за тях това е следствие от истината и погубва докосналите се до бързото забогатяване професионалисти, които нямат какво да кажат на света. Не веднага, но липсата на автентичност води до бързи печалби и тотална липса на лоялност у публиката. Мейнстриймът е всичко модерно в политиката, изкуството, храненето, в културата изобщо. И има едни хора, които инвестирайки в трендове -модерират. Разбира се, те могат да бъдат Криско, а могат да бъдат и Рик Рубин. Могат да бъдат Тръмп или Мартин Лутър Кинг. И не само могат, те са цялото това разнообразие от бизнес интереси, политика, самородни диаманти, а сред тях и масата от хора, на които всъщност изобщо не им се занимава да си мислят за такива неща, и на доверие се носят по течението нанякъде като в бъчви и чакат водопада си или безкрайното море. И ние трябва да уважаваме техния избор и да не им казваме колко по-добри сме от тях, още по-важно – да не се мислим за по-добри от тях, защото истината е, че малцина могат да контролират потока, а повечето, колкото и да сме прочели, изпили, изпели и изписали, сме заедно с тях в бъчвите и е добре да не мрънкаме, че много се клати.

В обратната посока плуват пъстърви

Ъндърграундът е начало. Един адаш преди време каза в една песен „нивото на ъндъра вдигаме“ и наскоро направи песен със Сто Кила, в която пее за кинти в сак. Той е пример за мирен трансфер от нямането на пари и неговото си нещо, до имането на малко повече пари, правейки отново своето нещо. Светъл пример и шамар за всички, които зачеркват очевидния му талант, защото е избрал да си плати тока посредством това, в което е истински добър. Такива примери за щастие – много. Кажи копче на The Weekend, кажи на Beyonce, че се е продала, а те ще ти кажат, че са бачкали, а и са се пръкнали на тоя свят специални и ще ти запушат устенцата, когато неусетно си затананикаш техните песни.  Пъстървите плуват срещу течението, не просто така, а защото природата им повелява. Те са истинската контра-култура, която има силата, плувайки наобратно, да промени посоката на цялото, да стигне докъдето си иска и да се размножи, защото истината плува добре и трудно се дави.

Хипстърията като липса на култура или защо нищо вече няма значение

Истината е, че борба днес липсва. Всички културни течения последните сто години рязко са променяли мирогледа на огромни групи хора. Филмите на Чарли Чаплин са носили мъдрост и усмивки в оглупял по агресията свят. Джими Хендрикс, Дженис Джоплин, Бийтълс са пели не песни, пели са мир и любов. Керуак и Гинзбърг са писали свобода за индивида. Хърбърт Уелс ни е накарал да се страхуваме от себе си, когато сме започнали да си вярваме прекалено много и т.н. Изобщо, изкуството е било част от големите социални промени и е било част от решението им. Днес не е така. Днес единствената битка е тази за изплуване. Целта е да бъдеш забелязан в стадото от зебри, да не потънеш в него и да си останеш никой, но това не е голяма цел. Това е продукт на самовглъбяването, лесното, намирането на отговори, преди да са зададени въпросите. Продукт на мимолетността, търсене на микро личен смисъл и последен пирон в ковчега на смисъла. Спомням си преди 6-7 години започнахме да се обиждаме на „хипстър“. Това бяха екзотични индивиди с мустаци, които харесват неща, за които ние не знаехме, че съществуват, но и ни изглеждаше, че и те не знаят. Самоцелността беше техен господар и ги водеше към тяхното си нищо, по бургерджийниците, странните женски прически, очилата с дървени рамки. И неусетно, докато се обиждахме, сами се превърнахме в тях, защото разделението се превърна в бог. Изгубихме битката за смисъла, в момента, в който повярвахме, че сме по-умни от другите, че сме други от другите, съответно, тръгнахме в различни посоки. Всеки сам за себе си, в свой свят, ад, със свой френски булдог, свой туитър профил и свое странно комбо от претенции и „Оф“-канета. Тогава написах това стихотворение, не за да се подиграя, а за да покажа, в какво се превръщаме, докато посочваме в какво се превръщат другите:

Деконструкция на хипстъра

Не харесва очила,
носи очила,
харесва неща,
за които още не е чувал
и други неща, още неща,
без неща е голяма кръгла нула.
Не обича храна,
наложително хапва
каквото гурме роботът
в кухнята му е сготвил
и с лека ръка, ако не му харесва,
просто го изсипва на пода
за котката.
Няма мнение
има крака и не обича
да ходи много.
Разбира от кич и знае как да го превърне
в дизайнерска дрога.
Едва стига без уайфай
с празна платнена торба в
магазина. Натъпква я с
цигари, кутии чай, киноа,
колалайт, диск със сръбска музика,
няква книга, на няква туркиня…
Отегчен от невъзможността
да плати с биткойн
нервно изгризва крайчеца на
мустака си и мисли
как да нарича майка си
пред другите, дребнав до
мозъка на гостите си,
дребните все не му стигат,
за да си купи кафе от машина,
добре че такова не пие,
особено ако някой го гледа
или когато го снимат.

Хипстърс ар дед, да живее хипстърията

От културата на индивидуалното или както предпочитам да я наричам – културата на нищото, бързо се стига до прекалености, защото интересът е тотално изместен от смисъла към формата. Прочетох в една статия на Vice, че на хипстърите им е минала модата още през 2015 година. Огледах се, всички вече бяхме хипстъри.  Радикализирането и тоталната сепарация от някакво общо цяло в опит да бъдем уникални ни отдалечи от себе си, превърна ни в безформена маса, в която не вирее критика и истина. Свят на красиви фасади, в който нямаме против да живеем, защото отвън всичко е наред, а това, че зад фасадите няма сгради, не ни пречи, защото никой не се интересува от това какво има вътре.

Нещо като край

А автентичността е богът, в който сме забравили как се вярва, забравили сме къде са храмовете му. Тя съществува и като такава, невъзможно е да бъде скрита, но все по-малко е ценност. За мен тя е всичко. И тя е мирният договор, който трябва да подпишем във войната за следващия ден. Във всяка битка, в която влизаме, трябва да го държим вдигнат като кръст срещу вампири. Тя е панацеята, която ще помогне добрите неща от ъндърграунда естествено да преливат в мейнстрийма и ще очисти мейнстрийма от всичко, което е там с единствената цел да произвежда пари и власт. И не че самото изкуство може да бъде панацея, но търсенето на истинност може. Докато говорим за изкуство, разбира се, всичко е свръх субективно, да. Но, когато говорим за наука например, мейнстриймът е истината, пътят и животът, а ъндърграундът е чичото по Евроком, който те кара да сложиш чаша вода на телевизора, за да я зареди с позитивна енергия, да изядеш няколко скилидки чесън, оваляни в спирулина, за да пребориш рака на простата и докато си записваш рецептите, да пукнеш като Стив Джобс – ненавреме.

P.S.

Camille Saint-Saëns стои до Бритни Спиърс така, както Рататуя до бургера за левче. На едното му отива красив сервиз и е вечно, другото се гълта бързо на пейка и е вкусно по съвсем друг начин, но никое от тях не е лошо само по себе си. Та, колкото и по-добър да е MF DOOM, остави хората в механата да слушат Илия Луков. Не бъди досаден.