Хиляда деветстотин деветдесет и Бог знае коя година е, с баща ми сме на битака на Малашевци. Весело е и той решава да открие кисиите малко повече – купува ми касетка на Aqua (I‘m a Barbie girl in a Barbie world, тази Aqua), а на един съсед на сина му някакъв албум на Metallica. Второто беше малко автогол, защото живееха точно съседната врата до нас и тая касетка я слушахме много добре.

После касетките умряха като коледна елха.

След тях дойдоха сидитата и емпетри плеърите, които не тръгваха, ако навън е под 0 градуса. Ragga One се тюхкаше, че винаги грешен е, винаги смешен е, винаги на някой за нещо е крив, после Спрайт фестът беше нещо, после спря да бъде нещо, после Спирита стана нещо, после и той спря, добри години. И изведнъж ето,  че пак дойдоха касетките не щеш ли.

Първият въпрос, който ти задават хората извън хобито, е разбира се: Защо, бога ми, въобще се занимаваш с това безсмислено нещо? Отговорът: Нали знаете хората, които колекционират влакчета, въпреки че влакчетата не ги закарват никъде…

90-95 година е златното време на формáта, така че дековете от този период са топ. Дек, не касетофон. Основната причина хората да смятат касетките за низсши и недостойни е, че са слушали лоши записи върху лоши касетки през лош касетофон. И Павароти, лека му пръст, ще звучи гадно, ако пее у вас в кухнята. Дековете за касетофоните са като ангелите на Виктория сикрет за ангелите на Лъвов мост. Разликата е от реката до небето.

И познайте колко пари е един чудесен, но не прекалено, дек. 700 лева? Не. 1000 лева? Не – 50 лева. Има и нагоре, но за 50 лева си купувате дек пушка. Следват касетките.

Като цяло със самите касетки ситуацията е все едно ви се е родило непланирано бебе – разчитате на подаръци от роднини и приятели.

Но има изненадващо много български лейбъли, които издават неща на лента. Повечето стилове са или амбиент и експериментална музика, или от по-тъмните производни на метъла. Малко се усеща липсата на „по-стандартна музика“, просто на един пич с китара, който да седне и да изпее нещо. Едно от малкото изключения е албумът „Mother, how could you“ на Alicia Edelweiss, който идва с книжка с текстовете и илюстрации, както и специално чувалче, всичко хенд мейд.

Една нова оригинална касетка традиционно е 6 лева. Не е скъпо – не търкаш талончета два пъти и си готов.

Въпросните лейбъли се спотайват на сайта Bandcamp.com, където има хора от цял свят. Bandcamp е като MySpace едно време, но без характерните извращения с интерфейса. Групата или лейбълът качва албум, снимки на физическите носители – плочи, дискове, касетки – а ти слушаш. Съвсем легална безплатност.

От техническа гледна точка, няма да ви занимавам много, има 4 типа касетки – 3 от които не са супер редки, 2 от които имате пари и смисъл да си купите, 1 от които ще намерите.

Две хиляди и осемнадесета година е, с един приятел сме на битака на Малашевци. Събота е, бие суграшица, по-слабите бета продавачи са се прибрали или въобще не са идвали. Касетките вървят по 50 стотинки без значение дали са празни или със записи.

Преди 6 месеца си купих уокмен точно за такива случаи. Той е на престижната известна дори в космоса марка Sople, за 5 лева от някакъв пич. Подарък му е за рождения ден – 22.09.2002. Питах го дали е сигурен, не му ли е сантиментален и прочие, каза не.

Няма време в тази суграшица за уокмени, не съм го взел. Тоест, няма да преслушвамe нищо, ще купувамe касетките не като дини – по звука, а като пъпеши – по външния вид.

Целият битак е мокър и хората са постлали дюкяните си по-нарядко. Прилича на филм за Удсток, режисиран от Кустурица.

Няма нужда от подробен преразказ: обикаляме, в крайна сметка урожай 6 броя, прибираме се.

На прослушването у нас две се оказаха с гръцка музика. Една от касетките е с обложката на Боздуган на Ъпсурт, но на нея, разбира се, имаше рандъм песни – Шон Пол, сръбско, поп. На обложката на друга е написано с флумастер Disco 19, което ни кара да си мислим, първо, че някъде там има още 18 касетки с диско и второ, че диското няма да е много добро щом е чак vol. 19. Но всъщност добро беше.

На последната касетка от пазарa ни някой беше записал сватбата си. Не кючеците, церемонията в обредния дом, където говори длъжностното лице по гражданско състояние: *цигу-мигу, цигу-мигу* Скъпи гости, любовта между двама човека… *цигу-мигу, цигу-мигу* Скъпи младоженци, днес е първият Ви семеен празник… *цигу-мигу, цигу-мигу* Вие, еди-коя си, взимате ли… *цигу-мигу, цигу-мигу* А вие, еди-кой си, взимате ли… *цигу-мигу, цигу-мигу* и така нататък до края. Първата ни мисъл колективно е, че щеше да е над велико, ако някой от двамата беше казал „Не“. Щеше да е дори още по-велико, ако длъжностното лице по гражданско състояние, което ги жени, беше произнесло имената на младоженците отчетливо, за да ги намерим във Фейсбук да ги питаме как вървят нещата и ще си искат ли касетката.

Оф, не знам. Ако го нямаше целият този хайп, нямаше и да се занимавам, това е сигурно. Но като за 3 лева фънът е предоволен. На трите касетки – двете с гръцко плюс Шон Пол – смятам да запиша някакви неща, примерно „Вода и вино“, „Фалстарт“ и „YДАР“.

Ако на вас ви се намират някакви ненужни, адресът е София 1000, П.К. 133.