Ако някой ви каже, че баровете са създадени, за да се напиваме безпаметно, не ви лъже, но пропуска същественото. Освен ако не сме алкохолици, алкохолът е средство, а не цел и служи да се поотпуснем, и в тълпата от други пияни хора да намерим това, което търсим. Защото приятели, алкохол има във всеки клекшоп, пък е и по-евтин, но там разговорът продължава до рестото, а когато пиеш в бар, разговорът може да продължи цял живот или поне вечер.

Накъде отиваш?

Случи се така, че почти спрях да ходя по барове, концерти, матинета, афтърпартита и ивенти, точно когато си намерих Любов и съответно – любов. И не вярвам това да е случайно. Стана ми спокойно и вместо трескаво да се лутам в настоящето, имах всичко необходимо да си мечтая за бъдещето. И всичко необходимо е високо около един и шейсет, от Молдова е и все още не готви по-добре от мен, но това изобщо не ми пречи. Намерих я, защото търсех нещо различно от интерактивните чекии, както бях започнал да наричам момичетата, които пиеха достатъчно, че да си кажат – тоя е супер. И не че и те не бяха супер, и не че не съм им благодарен, че обръщаха внимание на пениса ми, но бяха изпразнени от съдържание (аз също). Да се заиграеш, да спреш да си броиш водките, да използваш чувството си за хумор, да ги дебнеш да не се напият прекалено, да се дебнеш да не си тъп, да внимаваш да не привлечеш грозния астероид, приятел на красивата комета, която ухажваш. Приятна и сложна работа, която дава краткотраен резултат, който за съжаление можеш да избършеш с кърпичка. И после досада.

Не знам, може би по света има много Дон Жуани, които намират смисъсъла в това да не намерят смисъла в една, но аз не съм от тях. Не само защото не съм толкова очарователен, ами защото да си намеря вечен другар ми звучи като инвестиция с безкрайна възвръщаемост, а другото като търкане на лотарийни билети. Няма лошо да го правиш понякога, но има лошо да се надяваш и да се заблуждаваш, че ще оправи живота ти.

Защо пък да не пораснем?

Както казва поетът „Бяхме деца, животът беше игра…“. Напиването в тинейджърството е празненство на неосъзнатата смъртност. Напиването след това (когато и да настъпи този момент) е празненство на живота, тип – Ликуй народе, още един ден, в който не умрях. И това е ок. В този ред на мисли, да правиш секс като млад и неосъзнат човечец, само по себе си е цел. Висше благо и удоволствие, несравнимо с нищо друго на света. Но както се оказа в последствие, сексът е само елемент от нещо много по-голямо, и поне на мен, интересно – Любовта. Любовта може да те завие, да ти премери темепературата, да ти направи закуска, да ти препоръча филм, да ти каже колко си тъп, да те извиси, да те накара да искаш да си по-добър човек, да те превърне в по-добър човек, да ти даде неподозираното самочувствие, че имаш някакво значение на този свят. Но има един недостатък, за да порасне голяма и хубава, изисква отговорност. И, честно ви казвам, преди нея убивах всички цветя вкъщи, без да искам. Сега имам детелина и кактус. И всъщност не ми тежи да не ги убия. Без да искам съм станал по-добър човек, а от това по-убаво няма.

Ма не е задължително.

Защото всъщност не съм Далай Лама, хич не искам да ви поучавам. Споделям скромния си опит на дебел представител на мъжки пол. Може би това работи само за мен. А за вас смисълът се крие в мимолеността на еднократната забава, на свирката от пияно момиче, което после ще се чудиш защо те поздравява на улицата. В неловкостта на събуждането в непознат апартамент и още по-голямата на – Извиках ти такси. В това да се похвалиш после на приятели или да се погледнеш в огледалото с повече самочувствие. В това да ти кажат колко ти е голям или колко са ти големи, или поне да нямат нищо против, че са ти малки. В приятното състояние, в което единственото, което зависи от теб, е твоето собствено удоволствие. В удоволствието да продължаваш да летиш някъде там из Невърленд и да отказваш да кацнеш на твърда земя.

Да броиш до хиляда е детска игра. Да броиш до едно е трудно, ма си струва.