Жлъч е твърде голям гийк, когато стане дума за любимата му хип-хоп музика и затова ще свърши малко мръсна работа, която никой друг очевидно не иска да пипне.

В бар „Петък“ идват всякакви хора, но моите запознанства там са били преобладаващо меломански. От барманите, през кежуал посетителите до редовните петъкджии – всички са били хора с някакви ясно изразени музикални предпочитания. Огромна част от хората, които са ме заговаряли, без да се познаваме – също, като причината естествено е, че правя рап музика, изкефили са се на нея и са искали да ударим една лапа. Случва се обаче следното: две-три минути по-късно в иначе несконфузния разговор, който сме започнали с човекът Х, въпросното бате или кака изскача с кандидатстудентски бисер тип „братле, евала, ти правиш хип-хоп, другите правят рап“ или „още не мога да повярвам как ги измисляш тия фристайли на момента“.

Пичове, скоро е 2020-та, време е това да спре и аз ще направя каквото мога по въпроса. Дръжте се за нещо солидно и се пригответе да ви залее цунами от занимателна информация.

1. Хип-хоп и рап

Въпросът на въпросите, мъчил цели философски школи – каква е разликата между хип-хоп и рап? Просто е: хип-хоп е името на цяло културно движение, на вид естетика, на светоусещане, зародило се през 70-те години на 20-ти век.

Рапът е вербалното проявление на огромното хип-хоп нещо, той е компонент. Ако питаш някои изследователи, рапът е продължение на поетична традиция, на вид арготичен език и прочее неща, които няма да обясня тук.

Ако някой прави рап песни, той де факто прави хип-хоп музика. Има хип-хоп музика и без рап, например брейкбийтовете, на които танцуват бибоите.

2. Рапът е протест

Сред хората, които са чували две-три по-кресливи български рап песни, битува идеята, че рапът е/трябва да бъде социална музика, отражение на болното общество, зареден с революционен плам манифест. Абе да, ама и не.

Рапът е прекалено голям като изразно средство, за да стои на едно място. Затова има рап музика за парти, за любов, за лудост, за вътрешните конфликти в човека, за усещането да си купиш нова кола, за всичко. Корифеите на протестния рап ще потвърдят това – от Мели Мел, през Чък Ди, до горещия като лава в момента Кендрик Ламар. Иначе във всеки израз на идентичност и свобода може да откриеш парченце протест, ако можеш/искаш.
А песента може да е за пържено пиле.

3. Фристайл

Тази мистична думичка трябва най-общо да означава импровизиран рап. Твърде много хора са слабо запознати с пълното значение на думата и от нищото са убедени, че фристайл е единствено да мислиш рими на момента.

Понеже през епичните 2012-13-та правих фристайли в студентското радио „Реакция“, до ден днешен хора ме питат как съм ги измислял на момента. Аз, естествено, не съм. Свободният стил рап е просто свободен – да, измисляш рими на момента, но и смесваш импровизациите с неща, които си подготвил, пускаш неиздавани неща на свобода, ползваш неща, които са издавани и са известни. Не е само едното или другото, затова е “свободно”. Държа да  отбележа, че това не е нещо, което съм си измислил, а е нещо, което огромни имена в рап музиката правят и остава незабелязано за голяма част от слушателите.

Така че за по-лесно: в рапа фристайл е всичко, което не е класическо изпълнение на рап песен.
Спрете да се карате в коментарните секции, пашлапунячета.

4. Смъкнатите гащи

Любимият въпрос на баба ти – откъде идва тая тъпа мода с изсулените дрехи, защо си смъкваш дънките под гъза? Теории и компетенции хвърчат като куршуми в нажежена гето обстановка. Едни обясняват как в бедните квартали в САЩ по-малките носели дрехите на по-големите, други казват, че в затвора пък било забранено да носиш колан, затова пускаш дупето да се вее. А има и теория, че така се дава сигнал на останалите затворници, че търсиш приключения за своите така освободени седалищни части. Много от съвременните рап звезди нарочно искат да ти покажат, че носят скъпи боксерки и изглежда друга причина за тях няма.

Насред морето от глупаво звучащи предположения има една истина. Няма единодушно обяснение за произхода на нещо, произлязло от улицата и станало на миш-маш в много от нейните субкултури. Затова е яко, ако е яко, в крайна сметка.

5. Истинският хип-хоп

Терминът “истински хип-хоп” е клише за неопетнена рап музика, която или носи само висши ценности в себе си, или просто не звучи съвременно (защото както знаем модерните работи задължително носят цялото пазарно користолюбие на света). С акумулирането на доста голяма маса от рап-носталгици това понятие се превръща в дразнеща догматика. В общия случай тя само пречи на някои почитатели на музиката да слушат нови неща без предразсъдъци.

Хората, които обикновено тръбят за “истински хип-хоп” са застинали в комфортната зона на формула, от която зависи дали ще слушат нещо съвпадащо с фиксираните им разбирания. По същия начин, по който ужасно отблъскващата и мързелива поп-рап музика се прави по рецепта. “Истинският хип-хоп” е досаден точно колкото абсурдните тренди думички от типа на “суаг” и “сос”, чрез които дадени изпълнители се самоетикетират, за да ги разпознават по-лесно.
Ако нещо съвпада с “истинския” дух на хип-хоп музиката и мирогледа, то е да прогресираш по свой уникален начин с каквото ти е дадено. Което не би трябвало да включва наръчници, канони и ключови думи. А да включва автентичност.

Много хора не си дават сметка, че именно хип-хопът е най-имитираното субкултурно движение на планетата от повече от 20 години.  Повлиял е на всичко около нас, от модата и езика до свободата на словото и политиката, но се задават срамно малко въпроси за него, сякаш всичко е ясно. Междувременно той става все по-смислен, разнообразен и красив именно в нашата китна родина.

Надявам се да съм бил максимално изнервящ и полезен в тия редове, пичагос. Чаочета от мен.