Рап музиката винаги е седяла като странен вносен продукт в България, смята Жлъчезар Живков a.k.a. Борово Момче. Това е щото го играем куци последователи без собствена идентичност, добавя той и завършва с “надежда има, но само ако изискваме повече от себе си, като това не важи само за музиката, а за всичко в живота”.

Когато започнах по-сериозно да слушам рап музика преди около 14 години беше реално доста тъпо време. По радиостанциите се въртяха Ja Rule и DMX, които макар да имаха тук-таме някое парче по мой вкус, като цяло бяха много полирани дори в най-агресивните си неща. Звукът беше секси захаросан и съчетанието му с крещящи вокали, диамантени кръстове и durags беше нелепо дори за едно лапе в седми клас. Слушаха ми се не толкова превзети изпълнители, по-анимирани във визията си и по-изчанчени в музиката си (примерно Busta Rhymes и Cypress Hill).
Все пак това, че господстващите хитмейкъри по онова време бяха фифтисентовците и всичко беше продуцирано от Фарел и Чад Хюго всъщност хич не ми пречеше. Задушаваше ме факта, че на родна почва чувах опити за същия звук, визия и комерсиален успех. Ако трябва да опиша тези опити с едно изображение, което казва повече от хиляда думи, то това ще бъде обложката на албума “Консенсус” на Конса. До ден днешен ме разсмива по същия начин, както го правеше и тогава.

И тук, и на щатската сцена чувствах нещо като пропаст в първата декада на 21-ви век.
На родна почва обаче беше непоносимо. За доказателство ми трябва само да сравня мързеливото мучене на Бенджамини с живите, свежи парчета на Рап Нация и НИШТО от преди този период и остроумията на Лого5 и Явката ДЛГ след него. Мислех си, че ми е тъпо да ми говорят за пари, коли и жени, но много бързо разбрах, че просто ми е тъпо да ми говорят тъпаци, които нямат нищо интересно за казване, еле па върху очебийно крадени бийтове. А рапове за кинти, дрога и стриптизьорки си слушах кротко още от началото.

Към днешна дата българската хип-хоп/рап/трап/шмап/хоп-троп музика е еволюирала в пъти. Хора като Атила и Tha Crew пълнят клубове въпреки силно опоетизираните си и “коншъс” текстове. Страхът от експеримент е значително намалял, защото има и други формули за успех освен подписването със Старс Рекърдс (rip). Артистите и публиката са много по-информирани и критични. Достъпът до адекватна музика и начини за нейната направа е по-широк от всякога. Благодарение на Боро Първи играта на думи и рап двусмислиците намират място в националния ефир и в главите на хлапетата. Благодарение на Ъпсурт имаме поне една рап легенда, чието завръщане да очакваме. Благодарение на една шепа отбрани бийтмейкъри разпределени в цялата страна вече можем да слушаме наше, авторско и добро едновременно.
Някой би казал евала и еврика. Няма да съм аз.
Както реве Криско в един хит: “еееее ньи са научьи ееееееей!”

Батко, ние тука верно май не помним кво сме яли вчера и се въртим в едни и същи глупости, които мога да изброя моментално:

Музиката

Внезапно открили простата концепция за авторска музика, независимо дали говорим за трап тупалка с пет редуващи се тона или прашен бийт със семпъл от Марги Хранова, бегерап продукциите внезапно спряха да привличат негативно внимание върху себе си заради острата си липса на автентичност. Сега обаче генерално стои следният проблем: колко български рап изпълнители можеш да разпознаеш само по музиката зад текстовете им? Колко от пичовете, които продуцират най-актуалните в момента хитове имат собствена идентичност? Дори не искам да навлизам в подробности колко еднакво звучат осемдесет процента от издадените последните месеци парцали.

Решението е просто – повече експерименти, по-малко “едисикой-тип” бийтове. Гонене на количество реализирани идеи, а не на количество реализирани бийтове за месец.
Тъкмо слушам Magnolia на Playboi Carti докато пиша това и не мога да повярвам колко е смел тоя бийт.  По-смело с идеите, пичаги. Това важи както за тия дето правят бийтовете, така и за тия, дето избират върху кои от тях да редят рими.

Текстовете
Въпреки наличието на малцина, но култови герои в рап текстописането от всички краища на страната, сред множество рапони все още съществува илюзорната заблуда, че вкарването на глаголи в такт с остър диалект (независимо мек или твърд)  и нелепото интегриране на щатски сленг в текстовете е рецепта за супер хитачка, с която могат да опекат безброй тави. По-страшното е, че същата тая заблуда е валидна и за много голяма част от слушателите. Тъкмо чуваш новата на Григовор с всичките ѝ елегантни препратки и небрежно шамаросващи лафове и от близкото кафе или еврофутбол улавяш полуизречения, сякаш излезли от устата на Вальо Кита и компания. Само че с безумните претенции, че е ново и актуално. Това освен смешно и обезкуражаващо е и супер показателно колко малко уважение имат някои хора към самите себе си. Стегайте се повсеместно.

И тук решението на теория е просто. Понеже по-впечатлителните от нас така или иначе ще схванат по-късно, хубаво ще е тези с критериите да не си мълчат. Сравнявайте постоянно изпълнителите, изисквайте по-добро от тях, критикувайте ги. Увеличи ли се критичната маса от слушатели и конкурентно настроени артисти, нещата ще тръгнат повече нагоре.

Критиката

В България до момента не е съществувала рап критика. Субкултурният гювеч от хора успява да възпроизведе само коментарчета в социалките, но не и ясно формулирани и компетентни мнения, излъчени от адекватни трибуни. Иначе казано – имаме лаф за музиката, но нямаме журналисти, критици и платформи, които да задълбочат дискусията. Основната обратна връзка, която изпълнителите получават за нещата си е “bravo mn qku” и “bati tapata pesen”.

Етиката

За добро или зло българската рап музика е повече съдържание в интернет, отколкото каквото и да е било друго. На клубната сцена често е на плейбек, което не оставя място за импровизация, но това не притеснява нито изпълнители, нито публика. Между тях сякаш има сключен договор да не се карат по въпроса с посредствеността. Този договор включва също наградни събития с неясни критерии, мъгливо гласуване и журиране; липса на мейнстрийм албуми за сметка на сингли-еднодневки; продуктово позициониране на тампони, сок, чипс, халва и гел за коса едновременно в един видеоклип…отстрани изглежда като скалъпена пералня за пари и в известна степен е.
Българският рап обаче се държи като добре смазана машина за пари, а дори и това не е.

Стана твърде дълго за четене, спирам да дълбая. Тук е време да отбележа, че въпреки сравнително успешните ми опити да се отделя, аз също съм част от това нещо. Важно е като си болен поне да знаеш какви точно са симптомите, нали?
Надежда има, но само ако изискваме повече от себе си, като това не важи само за музиката, а за всичко в живота.

*** Вдъхновние за заглавието, което е нищо повече от добронамерен цитат: