вкъщи съм си. Телевизорът е включен, стомахът пълен, котката се е изключила и езикът ѝ се подава от устата. На 28 години съм, което поне в моя живот е преломна година, изпълнена с носталгия и буксуващо нежелание да продължа напред. Няма да се самоубивам, но определено бих сложил живота си на пауза за няколко месеца, за да осъзная какво се случва. Да си спомня последно за някакви работи и после да включа на светлинна. Искам вкъщи. Имам диван и всичко необходимо, освен време. Имам работа и други работи на главата. Те са всякакви и съвсем обикновени. Преди ги нямаше. Питър Пан е моят бог. А твоят?

още съм на 8

ти също. Опияващо безгрижие и тотална липса на отговорност. Нещо като четвъртият ден от десетдневно море, но непрекъснато. Имаш чувството, че няма да свърши. Всъщност дори не се замисляш за това. Помня разни неща от тогава, ама не съвсем. Всъщност май започвам да се забравям. На 28 съм все пак. Според майка ми съм бил чудно дете. Какво мисли вашата за вас? Tricky question. Майките винаги си представят, че умираме от разни неща. А моята сигурно си е представяла, че съм гениален, когато на осем години съм ѝ посветил стихотворение. Така правят майките. Карат ни да се прибираме вкъщи. Първо не искаме, после още малко само, после бягаме, после се надяваме да има къде да се приберем. Та, за стихотворението. Не знаех, че съществува. Мама ми го прати преди няколко дни във Вайбър:

„МИЛА МАЙКА

Ти с кърма си ме кърмила. Първа прегръдка си ми дала. Майчина обич си дарила. Дала си ми сила за живот. Без теб едва ли ще живеа, ще бъда скитник разгромен.“

оригиналният правопис е запазен. Оригиналното усещане на майка ми, когато го е прочела, сигурно са били тръпки като от мелодията на досиетата хикс.

искам вкъщи. Готово. И сега ми е добре. Всичко е наред. Ей го бъдещето (дръп-дръп). Свети направо. Слагам си слънчеви очила. Розови. Гледам и изобщо не се притеснявам за нищо. Всичко на света ще направя, даже и всичко изобщо, стига да се прибера накрая вкъщи. То вкъщи не е да имаш врата с ключалка (макар че помага), а да ти е спокойно. Вкъщи е квартал, вредни навици, места, полезни хора, бар, храна, някаква музика, някоя сграда, която още си е същата. Дейдрийминг за миналото. Намигане от няк’ва там, което се превръща в целия ти живот. И котка. Може и куче. Вкъщи е да си подредиш живота най-после, но ако искаш да си оставиш разхвърляно. Вкъщи е непостижим стремеж към хармония. Буквално и преносно. Винаги има по какво да работиш. И винаги искаш малко да си починеш. И дори животът да ти понася добре, и да си ебаси щастливият пич, чуваш жуженето. Феята на безпокойството пърха около теб, скубе те, ако имаш коса, щипе те по хълбоците и всеки ден ти напомня, че остаряваш. Ти никога повече няма да си онова умно дете с безграничен потенциал, което в момента не съществува, защото животът си е ебал майката и безгрижието е ултра рядка стока, за която трябва да си скъсаш гъза през джунгла от ежедневие, досадни подробности и още от същото, за да стигнеш накрая до някъде и да не се чувстваш добре, дори когато ти е добре. Любопитството е заменено от стерилно желание за информираност, защото ТАКА. Не съм депресиран, честно. На 28 съм. Какво следва? 29? Искам вкъщи.

добре че във всеки ден има по малко вкъщи. Добре че, наистина. Има от хващането на джойстика, от полубудното състояние докато стоиш над кафеварката, от разходката с кучето по тъмно, дори когато още си пиян. Има вкъщи в транспорта към вкъщи, глада за вечерята и вкъщи е там, когато не си представяш, че светът е ужасно място, въпреки че е. Да се целунеш с някого, с когото всяка целувка е инвестиция във вкъщи. Сам вкъщи е вкъщи. Да пиеш с хора, които са съвсем поносими. И да ги понасяш вече толкова години. И “ПЕТЪК” ми е вкъщи, например, за много от нас, дори за такива като мен, които рядко се прибират. Спомените, когато ги имаме. И винаги има поне малко вкъщи в тези, с които се познаваш от ей такива, а сега вече сте ей такива. Извинявай, ако ти изглеждам ненамясто някой път и физиономията ми се гърчи в опит да имитирам уют, който не намирам, въпреки приятната атмосфера, добрият диджей и момиченцата по масата. Сигурно просто не съм си вкъщи. Вдигам ръцете си в триъгълник над главата. Къща.

П.П.