Един от четиримата на сцената съм аз и очевидно не съм нито Роб от Stereo MCs, нито барабанистът, нито чудната беквокалистка.

Фото: Creative Visual solutions

От кадъра, разбира се, няма как да се види, но в този момент – някъде около втората минута на последния бис от концерта на Колодрума – докато завирам от жега вътре в костюма, докато точно са ме качили на сцената и се опитвам да се ориентирам през човката какво точно става около мен, докато внимавам да не се пребия в някой кабел с непълно несвойствените ми опити за патешко раздаване, всъщност се смея неконтролируемо, защото: внезапно осъзнавам какво точно ми се случва:

Аз съм пред минимум 3000 човека, танцувам на сцената заедно със Стерео-факинг-емсис и всъщност съм пате. Как стигнах дотук ли?

Някъде в края на август се оказах в кемпера на Радко, той ми разказваше къде и как са снимали клипа за 10 години Петък.

как хората буквално са избухнали, когато патето се е появило в бара и т.н. и т.н.

И аз някой път бих го сложил, Радé. Винаги съм искал да съм пате.

(Общо взето е вярно. Преди години дори имах един приятел, който издържа две седмици като тигър на Слънчев бряг и от тогава тайно му завиждам.)

Може да се уреди, ми каза Радко, аз естествено се навих на 100%, после се заговорихме за нещо друго, после Малката текила до 8 сутринта и после тотално съм изключил, че целият разговор е бил на сериозно.

Върнах се в София точно за концерта на 5 септември и цял ден тичах по задачите, които ми се бяха натрупали от лятото. Към осем Радко ми звънна – къде съм  бил, концертът почвал и вече патето трябвало да се появи. Нали сме се били уговорили. (В този момент стоплям, че всички от персонала имат далеч по-важни задачи бекстейдж и зад баровете на Колодрума, както и че наистина сме се уговорили „на 100%“).

Пристигнах точно за Томи Кеш, намерихме се с Радко зад сцената, той ми помогна да си нахлузя костюма, после изчезна по по-отговорните си дела, а аз зашляпах с огромните патешки обувки и се опитвах да свикна как се гледа през човката.

Евала, братле – някакво момче ми скочи и ме запрегръща веднага щом се промуших през бекстейдж загражденията. Леко ме стресна, но едва ли го бе забелязал – патето винаги си е усмихнато, независимо какво му се случва. Оттам нататък на всеки три до максимум пет крачки по пътеката покрай баровете някой ме спираше, за да се снимаме или просто, за да ми стисне ръката-крило.

Вече завирах. Нямам никаква идея как онзи мой приятел беше оцелял две седмици като тигър на плажа. След точно 10 минути не издържах и тръгнах да се връщам на обратно. Оказа се обаче, че тотално съм се изгубил и още поне 10 минути се въртях в кръг в тъмното, общо взето все около тоалетните в другия край на Колодрума.

Най-накрая. Отново зад сцената. Махам си главата (буквално) и поемам глътка въздух, после и две шишета вода. Връщам се, но вече далеч по-ориентиран. И пак: абсолютно непознати ми се радват като на пръв приятел. Момичета, които никога не бих си и помислил, че мога да заговоря, сами идват при мен, дърпат ме за опашката и ми се молят да им обърна внимание.

Обръщам им човка и се снимаме за целия Инстаграм на света. Измежду всички тези пози все някак си пробивам път напред. По едно време Томи Кеш избухва с една от явно по-известните му песни и виждам, че най-отпред се заформя пого. Насочвам се натам, по пътя игнорирам всички молби за снимки и след секунди се вклинявам сред останалите, придържайки с две ръце-крила главата си. Междувременно Томи Кеш избруталясва още повече, погото се разраства в най-добрите традиции на софийската сцена и в следващия момент някакви момчета ме вдигат във въздуха. Нито мога да им се изплъзна, нито пък те въобще могат да ме чуят, така че патето се сефтосва и с първия си краудсърфинг. Още на първата секунда във въздуха едната патешка обувка ми се изхлузва, а когато песента свършва и най-после ме свалят на земята,  не мога да я открия никъде. Хващам един от погото и го моля да я потърсим. Докато двамата се оглеждаме по земята обаче, едно момиче супер ентусиазирано ми се увисва на врата, а приятелката й още по-ентусиазирано използва момента и ми отскубва главата. Явно погото още ги държеше. Веднага обаче от някъде изскочи едно момче с бадж от Петък и ги усмири. С огромно нежелание ми върнаха главата, а после от някъде някой се смили и ми върна и обувката.

Обратно за почивка, доста по-дълга и с още три бутилки вода. Stereo MCs започват. При баровете се засичам с Ванката, който точно е обявил, че приключва с Петък (На гребена на вълната, точно както Зидан в Реал:) Снимат ни все едно му отхапвам главата, а след това се намирам и с моите приятели, които безуспешно се опитват да ми налеят джин в човката. Позират около мен по всички възможни начини, които можем да измислим и разбира се никой после не ми праща снимките, освен една супер размазана, в която явно се правя, че „размахвам криле“. Отново тръгвам към гъчканицата при сцената, но този път – и с един приятел, който ще следи дали някой пак няма да се опита да ми открадне главата. Влизам на няколко пъти в кадрите от фейсбук-лайфа на Петък и в още десетки, а сигурно и стотици снимки като застраховка срещу все по-изветряващата ни памет.

После – някак си ми уреждат да се кача и на сцената, аз първо отказвам, но после – така или иначе никой няма да знае, че съм аз – в крайна сметка ме навиват. Не че ми е трябвало много.

Последният бис. Качвам се слепешком по стълбите и заставам в ъгъла, където има най-малък шанс да се спъна в нещо или някой. Беквокалистката поглежда към мен и ми се усмихва, което общо взето ми е достатъчно.

Резултатът е този:

Stereo MCs приключват, патето също се покланя…

Фотo: Creative Visual Solutions

и после все някак успявам да нацеля стълбите надолу без да се пребия. Свалям си най-после костюма. Нямам сухо място по тялото и добре, че ми дават една тениска за 10 години „ПЕТЪК“, за да се преоблека. Връщам се обратно при приятелите ми, които си допиват около баровете и някак си ми е странно – по пътя срещам поне трима души, с които съм се снимал.Никой обаче не ме разпознава, нито още пък по-малко – иска да позира с мен за целия Инстаграм на света.

Вечерта тепърва започваше.